Reduta.bg – August 13, 2011 Posted in: Цветозар Томов
Напоследък ми се върти в главата един знаменит епизод от едноименния филм на Андрей Тарковски: умиращият писател, пренасящ горяща свещ през празен басейн. Странно оптимистичният финал на този епизод: сливането на православния руски дом и католическия храм, белият северен сняг в топлото италианско небе.
„Вземете си от този хляб” – казва възрастната жена, сервираща вечеря на децата ми. „Много е вкусен и не се рони. Като при социализма е.”
Тя е тяхна баба и моя майка. „Ммм, вярно, вкусен е” – учтиво казва дъщеря ми. Баба й продължава: „Всичкият хляб беше такъв тогава. А сега – няма какво да купиш.”
„Тогава”? Тогава имаше 3 вида хляб – „бял”, „Добруджа” и „типов”. Хлябът на масата наподобява тогавашния „типов”. Казвам го на глас, а майка ми възразява: „Ааа, и погачи имаше. Помниш ли какви погачи имаше?”
Помня ги погачите. Правеха ги в кварталната фурна. Обикновено ги донасяха към 9 часа – топли, топли. Най-нетърпеливите чакаха от 7 и половина. В 9 без 15 вече беше късничко да се наредиш на опашката – нямаше да стигнат. Струваха 42 стотинки – за ония времена скъпо. Когато ги донасяха, хората започваха да се ръгат с лакти пред тясната врата на хлебарницата, за да заемат добри позиции на новооформящата се опашка пред щанда. В това време продавачът отделяше две касети с топли дъхави погачи някъде в дъного на магазина, и започваше да продава погачите от другите две касети.
Твърде бързо разбрах какво се случва с погачите от отделените касети. Те се продаваха през целия ден, а не само от 9 до 9 и 15, по време на сутрешната блъсканица на изнервената опашка. Понякога свършваха късно следобяд, а понякога въобще не свършваха. Системата беше проста. Влизаш в магазина и искаш хляб. „От кой?” – пита продавачът. „От хубавия” – отговаряш ти и подаваш левче. Продавачът го взимаше, отиваше в дъното на хлебарницата и ти подаваше погача, увита в амбалажна хартия.
Докато си мисля тези неща, майка ми вече говори за социалистическите кебапчета. По-големи, по-вкусни и от истинско месо. Да, така си беше. Но кебапчетата ме подсещат за една друга история, случила се няколко години по-късно, когато в кварталната хлебарница вече не продаваха погачи.
Беше лятна вечер – може би юли, може би август. Звънна съседът Божан. За това съседско семейство си спомням, че съпрузите имаха еднакви имена. Той – Божан, тя – Божана. Бяха инженери и често пътуваха в чужбина. По какви дела и докъде – не знам или съм забравил. Та в тази вечер се бяха върнали от чужбина. Това ми го каза Божан, докато заговорнически ме молеше: „Ако обичаш, иди купи 5-6 кебапчета от ресторанта. С Божана преди малко се прибрахме и нямаме нищо за ядене. Аз опитах, но не ми дадоха, че ми били дълги бакенбардите. Неудобно ми е да накарам Божана, ще ми се смее.”
Той наистина имаше дълги бакенбарди. Такава беше модата. Трябва да е било лятото на 1973 година. През същото лято – не мога да си спомня дали беше по-късно или по-рано от горната случка – черпех една колежка от университета за първия си хонорар, взет от плевенския окръжен вестник, където бях на стаж. Към нас се приближи добре облечен мъж на около 30 и ме помоли да поговорим малко настрани. Показа ми някаква служебна карта и много, много вежливо ми нареди да се явя следващата сутрин в 10 в меверейското управление. Поиска паспорт и записа данните от паспорта ми. Трябваше да се явя подстриган. Беше наистина културен и вежлив, но говореше на ти. „Не искам да ти развалям вечерта – приключи разговора – но гледай да не закъсняваш утре.” После се доближи до масата и учтиво се извини на девойката за безпокойството, като първо я огледа внимателно. За щастие, тя беше с панталон.
При такива акции на момичетата с поли над коленете не им заповядваха да се явят на следващия ден в управлението. Слагаха им на място печати по бедрата. На печатите пишеше „Срамно!”
На следващия ден не се подстригах и не се явих в управлението. Стажът ми приключваше след няколко дни и реших да рискувам. Нищо не се случи, никой не ме потърси.
Търся информация в Интернет и попадам на спомени за подобни милиционерски хайки през 1968 година, по време на Фестивала на младежта и студентите, проведен в София. Тях не ги помня, бил съм малък и не съм се срещал с момичета в заведения. Но една дата от 1968 година помня много добре, защото на нея се разделих с илюзиите си за социализма.
Датата е 22 август.
Гледах централната информационна емисия по телевизията. Тогава телевизията беше чернобяла и една. Но централната информационна емисия и тогава се казваше „По света и у нас” и беше в 8 часа вечерта.
Онази емисия – на 22 август 1968 година беше само за по света. „У нас” почти нямаше. И по-точно, беше възторжен разказ за постепенното смазване на империалистическия метеж в братска Чехословакия. Предният ден нашите дружелюбни войски бяха влезли там, за да изпълнят молбата за помощ на групата чехословашки комунисти, останали верни на заветите на Маркс, Енгелс, Ленин и Клемент Готвалд. Народът спонтанно одобряваше мисията на братските войски и тържествуваше по площадите. Ян Палах още го нямаше. До 16 януари имаше още време.
Така изглеждаше емисията. Но накрая беше прочетено едно тъжно съобщение. За подвига на един руски танков екипаж, хвърлил се в пропаст, за да не прегази чешките майки и деца, преградили планинския път на един завой. И, разбира се, насилени да го преградят от империалистическите провокатори.
Е, на това не повярвах – че някой може да застави майка да стои с детето си на пътя на приближаващ танк. Нещо може да я застави, но някой – не.
Още си спомням как митът за това, че живея в най-добрия от всички възможни светове се разклати пред очите ми. На екрана показваха лицата на жертвите – загиналите руски момчета. Млади, открити славянски лица. Герои. Наистина герои, прекършили мръсното си дело.
Съобщението беше кратко, колкото да почете жертвите. Но то – именно то – промени разбиранията ми за живота.
По-късно се оказа, че имам познати, били в Чехословакия. Няколко пъти съм разпитвал за тази история. Никой не знаеше нищо за нея.
Но сега намерих, че все пак има информация във вездесъщия Интернет. „Най-известният пример за съветски „небойни” загуби е гибелта на екипажа на танк от 64-ти мотострелкови полк на 55-а мотострелкова дивизия на 1-ва гвардейска танкова армия – старшина на свръхсрочна служба Ю. И. Андреев, младши сержант Е. Н. Махотин и редник П.Д.Казарик, които съзнателно насочват танка в пропаст, за да не блъснат деца, сложени на планински път.”
Интересно. Майките не се споменават, само децата. А те бяха с майките си. Или пък паметта ми изневерява. Минали са много години.
В моя живот Андреев, Махотин и Казарик са свършили това, което Джон Ленън и Мик Джагър не можаха да направят. В живота на други хора от моето поколение тази работа са свършили други. Всеки си има някой за тази работа.
За известно време станах чехофил. Стисках палци за чешката гимнастичка Вера Чаславска, която се бореше с рускините на Олимпийските игри в Мексико. Прочетох Хашек. Влюбих се в Швейк. Няколко години се мъчех да се докопам до „2000-те думи”. И така нататък.
България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия – пише Диана Иванова в една своя публикация: „Това потвърждават данните от последния голям международен проект, иницииран от австрийския Болцман институт за изследване на последствията от войната „Пражката пролет. Международната криза през 1968-а”, който проучи за първи път архивите на съветската комунистическа партия в Москва, протоколите от срещите на върха на Варшавския договор. Според проекта (оповестен във Виена през юни 2008) Тодор Живков е бил най-големият поддръжник на идеята за военна интервенция в Прага. Той е първият, който дава идеята за военна намеса на тайна среща в Москва още на 6 март 1968 година, 2 дни след като официално цензурата в медиите в Чехословакия е премахната.”
Любимият човек от народа, за който и сега много от нас си спомнят с носталгия, е бил тогава на моята сегашна възраст. Днешният ни премиер все още не му е разтривал ушите, защото е бил малък. „Една стотна от това, което е построил за България той и което е направено за тези години да направим, би било огромен успех за всяко правителство.” – твърди днес новият човек от народа за онзи човек от народа.
„Тогава се живееше спокойно” – говори майка ми пред децата. „Сигурно е било лошо и са били вършени много зулуми, но се живееше спокойно.” Тя не е точно червена бабичка. Даже понякога вече не гласува за Тях.
Наблюдавам децата. Започва да им става леко скучно от този разговор за социализма. Не са заразени от носталгия и все си мисля, че няма как да се заразят.
Но ние – поколението, което помни – не успяваме да разкъсаме докрай лепкавите мрежи на носталгията по социалистическото спокойствие. Живеем повече от 20 години край ръждясалите клетки на социалистическата зоологическа градина и тъгуваме по онова измамно спокойствие на онези времена, когато трите вида хляб не се ронеха, кебапчетата бяха вкусни, а телевизията – една. Житейските избори бяха ясни, а съдбите ни си приличаха като две капки вода.
Мисля си: липсата на избор – това е ключът към носталгията по социализма. Липсата на избор прави живота предвидим, лесен, понятен.
Но превръща всички в жертви. Като пожертваните деца и пожертвалите се руски момчета, избрали пропастта пред престъплението.
Но да, все пак са избрали: пропастта. Могли са да продължат и да превърнат децата в жертви. Не са имали време да решават. Може би секунда-две. Всъщност, нямали са избор.
Което е другият начин да кажем, че са имали само морален избор. Или по-скоро, морална забрана да се възползват от привидната възможност за избор. НЕ МОЖЕ С ТАНКОВЕ ПРЕЗ ДЕЦА. Дори когато това повеляват дългът и политическата патетика. Остава пропастта.
Затова социализмът си отиде. Единният ред на тоталитарното общество допускаше само морално противопоставяне. Никакво друго. И то рухна, защото няма политически режим, който да издържи, ако ценностите му противоречат на основите на човешкия морал. Без тях е невъзможно да живеем в общество.
Обичаме децата си. Във всички общества са обичали децата си. Престанем ли да обичаме децата си, този свят няма да го има. Тръгне ли с танкове срещу деца, един режим е загубен, колкото и танкове да има.
Днес над България отново се е появил призракът на социализма. Всъщност, ние в нито един момент не успяхме да го махнем изцяло. Но сега той застрашително се надвесва над нас, защото имаме управляващи, копнеещи за единен ред. Искащи държава навсякъде. Искащи безконтролна полиция и контролиран от властите съд. Искащи песни и дитирамби за Вожда-който-реже-ленти-всеки-ден.
Какво можем да направим тези, които помним и не искаме този призрак отново да оживее в плът и кръв? Според мен – да преодолеем носталгията. Да се борим срещу пипалата й, колкото и да ни тласка към нея днешното бездуховно и тежко време. С две думи, нужен ни е морален избор. Морална непоносимост към всичко, което напомня за онова време. Ще преодолеем окончателно социализма и неговите рецидиви тогава, когато можем да го схванем като културен, а не просто като политически проблем.
Трябва да минем със свещта по дъното на празния басейн и да я пазим да не угасне. Героят на Тарковски опитваше отново и отново и отново, докато изтощи напълно болното си сърце. Но го направи.
„Носталгия” е гръцка дума. Има два корена, които означават съответно „копнеж по дома” и „болка”. На испански се изписва
el mal de corazón.Сърдечна болка.
Е, ако искаме децата ни да правят своите добри и лоши избори тук, на тази земя, в нашия дом, трябва поне да ги опазим от носталгията по онова общество. Затова трябва да съумеем да издълбаем пропаст, в която да я захвърлим с гняв. Друг път няма. Не можем да я оставим да мине през децата ни.
