четвъртък, 24 ноември 2011 г.

Балада за пацифизма

В ресторанта, в който бил арестуван, той изобщо не продумал нито думица, даже и във вестника не бил чел за убийството на Фердинанд, и си седял на масата съвършено уединен. Изведнъж дошъл някакъв господин, седнал срещу него и неочаквано му казал:
– Четохте ли?
– Не съм.
– Чухте ли?
– Не съм.
– А знаете ли за какво става дума?
– Не знам, не ме интересува.
– А все пак би трябвало да ви интересува.
– Не виждам какво би трябвало да ме интересува! Пуша си пурата, пия си бирата, ям си вечерята, а вестници не чета. Вестниците лъжат. Защо да се ядосвам напразно.
– Вас, значи, не ви интересува и убийството в Сараево?
– Мен изобщо никакви убийства не ме интересуват, били те в Прага, във Виена, в Сараево или Лондон. За тия неща има специални учредения, съдилища и полиция. Ако някъде убият някого, пада му се, защо е бил толкова непредпазлив, будалата, та е допуснал да го убият?
Това били последните му думи в тоя разговор. От тоя миг през всеки пет минути той повтарял с висок глас само:
– Аз съм невинен, аз съм невинен.
С тия думи го докарали в Дирекция на полицията, тия думи ще повтаря и когато го закарат в углавния съд в Прага, с тия думи ще влезе и в своята затворническа килия.

image

вторник, 22 ноември 2011 г.

Ужасяващата действителност на нещата

Ужасяващата действителност на нещата
Е всекидневното мое откритие.
Всяко нещо е каквото е
И трудно е някому да обясня колко много радва ме това
И колко то ми стига.

Достатъчно е да съществуваш, за да си всецялостен.

Написал съм доста стихотворения.
Ще напиша още повече, естествено.
Всяко мое стихотворение го казва,
пък всички мои стихотворения различни са,
Защото всяко нещо, има ли го, е начин да се каже това.
Понякога стоя и гледам някой камък.
Не мисля дали той чувства.
Не се губя да го наричам братко.
Но го харесвам защото си е камък,
Харесвам го, защото не чувства нищо,
Харесвам го, защото няма родство с мен.

Друг път слушам да минава вятърът
И смятам, че само за да чувам как минава вятърът струва си, че съм роден.

Не знам какво ще си помислят други четейки настоящето;
Но смятам, че то ще да е добро, щом го мисля без усилие,
Ни мисъл за други хора, чуващи ме как аз мисля;
Защото мисля го без мисли,
Защото казвам го както ми го казват моите думи.

Веднъж нарекоха ме поет материалист
И се учудих, защото не смятах,
Че може да ме нарекат каквото и да било.
Аз дори не съм поет: виждам.
Ако писаното от мен има стойност, аз я нямам:
Стойността е там, в стиховете ми.
Всичко то никак не зависи от волята ми.

Фернандо Песоа (превод – Румен Стоянов)

петък, 18 ноември 2011 г.

Значението на думата “също”

– Швейк – каза той тържествено, – най-сетне настъпи мигът, в кой-
то ще ви ударя няколко такива плесници, каквито светът още не е виж-
дал. Защо нападнахте плешивия господин? Знаете ли, че той е генерал-
майор фон Шварцбург?
– Съвсем не, господин поручик – обади се Швейк с мъченически
вид, – изобщо никога през живота си аз не съм имал и най-малкото на-
мерение да обиждам някого. Изобщо нямам хабер от понятие, че той
бил някой си генерал-майор. Той наистина прилича на господин Пурк-
рабек, представителя на банка „Славия“. Нали посещаваше кръчмата,
където ходех и аз? Един път, както беше заспал на масата, някакъв бла-
годетел написа с химически молив по голото му теме: „С настоящето
най-учтиво се осмеляваме да предложим зестра и обзавеждане на ваши-
те деца чрез осигуровката ни «Живот» но приложената тарифа III.“ То
се знае, всички си отидоха, и аз, нали съм си Марко Тотев, останах сам с
него. Когато се събуди, той погледна в огледалото, ядоса се и като по-
мисли, че аз съм свършил тая работа, също поиска да ми удари няколко
плесници.
Думичката „също“ така трогателно нежно и укорително се отрони
от устата на Швейк, че ръката на поручика се отпусна.

вторник, 8 ноември 2011 г.

Носталгия

Цветозар Томов
Напоследък ми се върти в главата един знаменит епизод от едноименния филм на Андрей Тарковски: умиращият писател, пренасящ горяща свещ през празен басейн. Странно оптимистичният финал на този епизод: сливането на православния руски дом и католическия храм, белият северен сняг в топлото италианско небе.
„Вземете си от този хляб” – казва възрастната жена, сервираща вечеря на децата ми.  „Много е вкусен и не се рони. Като при социализма е.”
Тя е тяхна баба и моя майка. „Ммм, вярно, вкусен е” – учтиво казва дъщеря ми. Баба й продължава: „Всичкият хляб беше такъв тогава. А сега – няма какво да купиш.”
„Тогава”? Тогава имаше 3 вида хляб – „бял”, „Добруджа” и „типов”. Хлябът на масата наподобява тогавашния „типов”. Казвам го на глас, а майка ми възразява: „Ааа, и погачи имаше. Помниш ли какви погачи имаше?”
Помня ги погачите. Правеха ги в кварталната фурна. Обикновено ги донасяха към 9 часа – топли, топли. Най-нетърпеливите чакаха от 7 и половина. В 9 без 15 вече беше късничко да се наредиш на опашката – нямаше да стигнат. Струваха 42 стотинки – за ония времена скъпо. Когато ги донасяха, хората започваха да се ръгат с лакти пред тясната врата на хлебарницата, за да заемат добри позиции на новооформящата се опашка пред щанда. В това време продавачът отделяше две касети с топли дъхави погачи някъде в дъного на магазина, и започваше да продава погачите от другите две касети.
Твърде бързо разбрах какво се случва с погачите от отделените касети. Те се продаваха през целия ден, а не само от 9 до 9 и 15, по време на сутрешната блъсканица на изнервената опашка. Понякога свършваха късно следобяд, а понякога въобще не свършваха. Системата беше проста. Влизаш в магазина и искаш хляб. „От кой?” – пита продавачът. „От хубавия” – отговаряш ти и подаваш левче. Продавачът го взимаше, отиваше в дъното на хлебарницата и ти подаваше погача, увита в амбалажна хартия.
Докато си мисля тези неща, майка ми вече говори за социалистическите кебапчета. По-големи, по-вкусни и от истинско месо. Да, така си беше. Но кебапчетата ме подсещат за една друга история, случила се няколко години по-късно, когато в кварталната хлебарница вече не продаваха погачи.
Беше лятна вечер – може би юли, може би август. Звънна съседът Божан. За това съседско семейство си спомням, че съпрузите имаха еднакви имена. Той – Божан, тя – Божана. Бяха инженери и често пътуваха в чужбина. По какви дела и докъде – не знам или съм забравил. Та в тази вечер се бяха върнали от чужбина. Това ми го каза Божан, докато заговорнически ме молеше: „Ако обичаш, иди купи 5-6 кебапчета от ресторанта.  С Божана преди малко се прибрахме и нямаме нищо за ядене. Аз опитах, но не ми дадоха, че ми били дълги бакенбардите. Неудобно ми е да накарам Божана, ще ми се смее.”
Той наистина имаше дълги бакенбарди. Такава беше модата. Трябва да е било лятото на 1973 година. През същото лято – не мога да си спомня дали беше по-късно или по-рано от горната случка – черпех една колежка от университета за първия си хонорар, взет от плевенския окръжен вестник, където бях на стаж. Към нас се приближи добре облечен мъж на около 30 и ме помоли да поговорим малко настрани. Показа ми някаква служебна карта и много, много вежливо ми нареди да се явя следващата сутрин в 10 в меверейското управление. Поиска паспорт и записа данните от паспорта ми. Трябваше да се явя подстриган. Беше наистина културен и вежлив, но говореше на ти. „Не искам да ти развалям вечерта – приключи разговора – но гледай да не закъсняваш утре.” После се доближи до масата и учтиво се извини на девойката за безпокойството, като първо я огледа внимателно. За щастие, тя беше с панталон.
При такива акции на момичетата с поли над коленете не им заповядваха да се явят на следващия ден в управлението. Слагаха им на място печати по бедрата. На печатите пишеше „Срамно!”
На следващия ден не се подстригах и не се явих в управлението. Стажът ми приключваше след няколко дни и реших да рискувам. Нищо не се случи, никой не ме потърси.
Търся информация в Интернет и попадам на спомени за подобни милиционерски хайки през 1968 година, по време на Фестивала на младежта и студентите, проведен в София. Тях не ги помня, бил съм малък и не съм се срещал с момичета в заведения. Но една дата от 1968 година помня много добре, защото на нея се разделих с илюзиите си за социализма.
Датата е 22 август.
Гледах централната информационна емисия по телевизията. Тогава телевизията беше чернобяла и една. Но централната информационна емисия и тогава се казваше „По света и у нас” и беше в 8 часа вечерта.
Онази емисия – на 22 август 1968 година беше само за по света. „У нас” почти нямаше. И по-точно, беше възторжен разказ за постепенното смазване на империалистическия метеж в братска Чехословакия. Предният ден нашите дружелюбни войски бяха влезли там, за да изпълнят молбата за помощ на групата чехословашки комунисти, останали верни на заветите на Маркс, Енгелс, Ленин и Клемент Готвалд. Народът спонтанно одобряваше мисията на братските войски и тържествуваше по площадите. Ян Палах още го нямаше. До 16 януари имаше още време.
Така изглеждаше емисията. Но накрая беше прочетено едно тъжно съобщение. За подвига на един руски танков екипаж, хвърлил се в пропаст, за да не прегази чешките майки и деца, преградили планинския път на един завой. И, разбира се, насилени да го преградят от империалистическите провокатори.
Е, на това не повярвах – че някой може да застави майка да стои с детето си на пътя на приближаващ танк. Нещо може да я застави, но някой – не.
Още си спомням как митът за това, че живея в най-добрия от всички възможни светове се разклати пред очите ми.  На екрана показваха лицата на жертвите – загиналите руски момчета. Млади, открити славянски лица. Герои. Наистина герои, прекършили мръсното си дело.
Съобщението беше кратко, колкото да почете жертвите. Но то – именно то – промени разбиранията ми за живота.
По-късно се оказа, че имам познати, били в Чехословакия. Няколко пъти съм разпитвал за тази история. Никой не знаеше нищо за нея.
Но сега намерих, че все пак има информация във вездесъщия Интернет.  „Най-известният пример за съветски „небойни” загуби е гибелта на екипажа на танк от 64-ти мотострелкови полк на 55-а мотострелкова дивизия на 1-ва гвардейска танкова армия – старшина на свръхсрочна служба Ю. И. Андреев, младши сержант Е. Н. Махотин и редник П.Д.Казарик, които съзнателно насочват танка в пропаст, за да не блъснат деца, сложени на планински път.”
Интересно. Майките не се споменават, само децата. А те бяха с майките си. Или пък паметта ми изневерява. Минали са много години.
В моя живот Андреев, Махотин и Казарик са свършили това, което Джон Ленън и Мик Джагър не можаха да направят. В живота на други хора от моето поколение тази работа са свършили други. Всеки си има някой за тази работа.
За известно време станах чехофил. Стисках палци за чешката гимнастичка Вера Чаславска, която се бореше с рускините на Олимпийските игри в Мексико. Прочетох Хашек. Влюбих се в Швейк. Няколко години се мъчех да се докопам до „2000-те думи”. И така нататък.
България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия – пише Диана Иванова в една своя публикация: „Това потвърждават данните от последния голям международен проект, иницииран от австрийския Болцман институт за изследване на последствията от войната „Пражката пролет. Международната криза през 1968-а”, който проучи за първи път архивите на съветската комунистическа партия в Москва, протоколите от срещите на върха на Варшавския договор. Според проекта (оповестен във Виена през юни 2008) Тодор Живков е бил най-големият поддръжник на идеята за военна интервенция в Прага. Той е първият, който дава идеята за военна намеса на тайна среща в Москва още на 6 март 1968 година, 2 дни след като официално цензурата в медиите в Чехословакия е премахната.”
Любимият човек от народа, за който и сега много от нас си спомнят с носталгия, е бил тогава на моята сегашна възраст. Днешният ни премиер все още не му е разтривал ушите, защото е бил малък. „Една стотна от това, което е построил за България той и което е направено за тези години да направим, би било огромен успех за всяко правителство.” – твърди днес новият човек от народа за онзи човек от народа.
„Тогава се живееше спокойно” – говори майка ми пред  децата. „Сигурно е било лошо и са били вършени много зулуми, но се живееше спокойно.” Тя не е точно червена бабичка. Даже понякога вече не гласува за Тях.
Наблюдавам децата. Започва да им става леко скучно от този разговор за социализма. Не са заразени от носталгия и все си мисля, че няма как да се заразят.
Но ние – поколението, което помни – не успяваме да разкъсаме докрай лепкавите мрежи на носталгията по социалистическото спокойствие. Живеем повече от 20 години край ръждясалите клетки на социалистическата зоологическа градина и тъгуваме по онова измамно спокойствие на онези времена, когато трите вида хляб не се ронеха, кебапчетата бяха вкусни, а телевизията – една.  Житейските избори бяха ясни, а съдбите ни си приличаха като две капки вода.
Мисля си: липсата на избор – това е ключът към носталгията по социализма. Липсата на избор прави живота предвидим, лесен, понятен.
Но превръща всички в жертви. Като пожертваните деца и пожертвалите се руски момчета, избрали пропастта  пред престъплението.
Но да, все пак са избрали: пропастта. Могли са да продължат и да превърнат децата в жертви. Не са имали време да решават. Може би секунда-две. Всъщност, нямали са избор.
Което е другият начин да кажем, че са имали само морален избор. Или по-скоро, морална забрана да се възползват от привидната възможност за избор. НЕ МОЖЕ С ТАНКОВЕ ПРЕЗ ДЕЦА. Дори когато това повеляват дългът и политическата патетика. Остава пропастта.
Затова социализмът си отиде. Единният ред на тоталитарното общество допускаше само морално противопоставяне. Никакво друго.  И то рухна, защото няма политически режим, който да издържи, ако ценностите му противоречат на основите на човешкия морал. Без тях е невъзможно да живеем в общество.
Обичаме децата си. Във всички общества са обичали децата си. Престанем ли да обичаме децата си, този свят няма да го има. Тръгне ли с танкове срещу деца, един режим е загубен, колкото и танкове да има.
Днес над България отново се е появил призракът на социализма. Всъщност, ние в нито един момент не успяхме да го махнем изцяло. Но сега той застрашително се надвесва над нас, защото имаме управляващи, копнеещи за единен ред. Искащи държава навсякъде. Искащи безконтролна полиция и контролиран от властите съд. Искащи песни и дитирамби за Вожда-който-реже-ленти-всеки-ден.
Какво можем да направим тези, които помним и не искаме този призрак отново да оживее в плът и кръв? Според  мен – да преодолеем носталгията. Да се борим срещу пипалата й, колкото и да ни тласка към нея днешното бездуховно и тежко време. С две думи, нужен ни е морален избор. Морална непоносимост към всичко, което напомня за онова време. Ще преодолеем окончателно социализма и неговите рецидиви тогава, когато можем да го схванем като културен, а не просто като политически проблем.
Трябва да минем със свещта по дъното на празния басейн и да я пазим да не угасне. Героят на Тарковски опитваше отново и отново и отново, докато изтощи напълно болното си сърце. Но го направи.
„Носталгия” е гръцка дума. Има два корена, които означават съответно „копнеж по дома” и „болка”. На испански се изписва  el mal de corazón.Сърдечна болка.
Е, ако искаме децата ни да правят своите добри и лоши избори тук, на тази земя, в нашия дом, трябва поне да ги опазим от носталгията по онова общество. Затова трябва да съумеем да издълбаем пропаст, в която да я захвърлим с гняв. Друг път няма. Не можем да я оставим да мине през децата ни.

сряда, 18 май 2011 г.

Залез

Александър Геров

...Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Д. Д е б е л я н о в

И мойто слънце своя път измина -
в борба и във копнеж то изгоря.
И аз разбрах, че моята родина
е цялата земя.

Където и да бъда аз заровен -
на остров Капри или във Сибир -
навсякъде очаква ме отмора,
спокойствие и мир.

Към недостигнатите хоризонти
ще бъде моя поглед устремен.
Там някой с тиха нежност ще отрони
една сълза за мен.

Александър Геров

четвъртък, 12 май 2011 г.

Уилям Шекспир “Напразни усилия на любовта”

       Тъй славата, която ние всички

        преследваме до сетния си дъх,

        записана на бронза ни надгробен,

        ще ни спаси от истинската смърт;

        дорде живеем, да извършим подвиг,

        пред който всепоглъщащото Време

        нащърбило косата си, да трябва

        да ни даде в наследство вечността!

 

dalineofotistou

сряда, 11 май 2011 г.

The Two Sides of Nostalgia

The Sheila Variations

The Two Sides of Nostalgia, Part 2: Blast From the Past

Here is part 1 – the discussion of what the movie Pleasantville seems to be saying about nostalgia.

This post will be about the movie Blast from the Past, which takes quite another view of nostalgia – almost completely opposite from Pleasantville (and yet equally valid).

I have always thought it would be interesting to compare and contrast these two theories of nostalgia, these two responses to “oh, those were the good old days, weren’t they?” Pleasantville came out in 1998, and Blast from the Past came out in 1999. To me, it seems like there’s some kind of correspondence between them, although they are very different movies. I think that these two movies should be shown together on a double-bill. I’ve watched them back to back, and it is a fascinating exercise.

Neither movie is “right” about nostalgia, I don’t think. I can see both sides (mainly because both sides express themselves very well – with humor, tenderness, and a great eye for detail.) A balance between the two “sides” of nostalgia would be ideal.

And a few words about Blast from the Past:

It’s one of my cherished movies. I loved it the moment I saw it, and it never fails to delight me, make me laugh. It’s a wonderful little movie, and I highly recommend it, if you haven’t seen it.

So. Now. Here is the plot.

The movie opens in October, 1962. Christopher Walken and Sissy Spacek (two very very funny performances – I love it – Sissy Spacek so rarely gets to be funny) play a married couple – Helen and Calvin Webber. They live in a split-level home in the suburbs of Los Angeles, and the movie opens with the two of them throwing a cocktail party. (The soundtrack to this film is phenomenal.) Helen Webber, in her cute little cocktail dress, wearing oven mits, and largely pregnant, fusses over the hors d’ouevres. Calvin Webber holds court at the bar, making martinis for his guests, telling awful jokes, and whispering in a conspiratorial way about the commies. (Walken is so funny in this movie. Okay. I’ll stop saying that, but one last time: I love his performance). Calvin Webber is obsessed with the Communist threat (you get this immediately) and obsessed with the fact that at any moment they could all be incinerated in a fiery nuclear maelstrom. You hear, as the camera pans through the party, certain guests gossiping quietly about Calvin’s eccentricities – and that he had built a highly secret bomb shelter beneath his house, in the event of a nuclear war, and he had been working on it for years. Nobody had ever been down there though. Calvin is way too paranoid.

And then … someone flips on the television … and you see President Kennedy addressing the nation, very somberly. The guests, one by one, all turn to look at the TV screen, sensing that something important is happening.

Then: the screen cuts to a pilot flying over Los Angeles. He starts to have engine trouble. He radios back to the base wiht a Mayday. He decides that he’s going to try to make it to the ocean before bailing out … he doesn’t want the plane to crash in the residential area below. But then things become more urgent, and he has no choice. He bails out, and the plane begins to descend on its own, zooming towards the suburbs below.

Then: cut back to the cocktail party. We hear President Kennedy talking about the missiles discovered in Cuba. All of the guests listen to the news, and yes, they are concerned, maybe worried … but Calvin goes into Defcon One mode. It is the moment he has been waiting for all his life. The Commies have arrived. And he alone is prepared. He throws everybody out of the house. “Please, just go – now – you must go – go home, go into your basements, lock yourselves in … but go. Now.” Sissy Spacek (she plays absolutely the most proper little woman you could ever want to meet … although she also enjoys a little nip from the flask on occasion) is horrified at how rude he is, but there is no stopping Calvin at this point. He hustles his pregnant wife into an industrial-sized elevator, and they descend, until they emerge in the fallout shelter which is an exact replica of their home aboveground, only it’s way down in the earth. It also has fish tanks, a grocery-market sized supply of canned goods, it is enormous. He locks the doors. He knows the attack is coming. The locks are on a timer – they will unlock themselves in 35 years, when the contamination of the nuclear fallout will be lessened. So that’s that.

And at that moment, the abandoned plane crashes right into their house. They are safe, below ground, but they feel the explosion up there… and of course they think that it was the impact of a nuclear bomb.

So they settle in to wait. For 35 years. Until the doors can open again.

Time passes. Her baby is born. He is a little boy, and they name him, appropriately, Adam, after the first man. 35 years go by, and they never leave the fallout shelter.

blast2.bmp

On his 35th birthday (the same day that the locks are set to open), we see that that baby has grown up to be Brendan Fraser!

He only knows his parents. His mother gave him jitterbug and swing-dance lessons every day. His father taught him about baseball, and taught him math and chemistry. He learns languages. He is sheltered, but not an idiot. His parents give him, for his birthday, a pair of homemade rollerskates, and a blazer made out of hideous green silky material. He is thrilled beyond belief about his presents. He’s open-faced, sweet, not like a grown man. The scene is set up perfectly, so we can see where the film is going: They start to eat the cake, and Sissy Spacek says to him, in a tone of shock, “Adam! Elbows off the table! Please!” Adam smiles goofily, removes his elbows, and says, “Gosh, Mom, I’m sorry – I don’t know what I was thinking!!”

Mkay, you got that one?

blast3.bmp

That night, there is a huge booming sound, a creaking of gears, and then … voila … the elevator door slowly swings open. They are terrified to go back up. What will they find? What kind of devastation will await them?

Christopher Walken does a reconnaissance mission. He goes up, filled with fear, it’s a rainy night in Los Angeles – the nice orange-groved suburbs are no more. He is confronted with concrete, barbed wire fences around used car lots, a crossdressing hooker who solicits sex from him, and a guy lurching out of a bar and vomiting on the sidewalk. Walken is so upset by this obvious nuclear devastation that he immediately goes back down in the elevator and announces that there is now a race of mutants living on planet earth, and it is not at ALL safe for them to go up. They must lock the doors for another 35 years, and wait it out. Sissy Spacek is crushed by this. She’s crushed because she is stir-crazy, but she is also crushed because she is almost out of liquor. The parents send the son up top to see if he can find a grocery store, and get a ton of supplies. They are fearful for his health amongst the mutants, they tell him to be careful, they tell him what to look for (grocery store, hotel if he needs one, and, says his mother, “This is very important, son. There used to be something called … a liquor store …”) Adam is the most easy-going agreeable character. He tells them he will be brave, he will do exactly what they ask, and to not worry about him. He will be all right.

So he goes up the elevator, with the huge grocery list in his hand, and walks out into the outside world for the first time. It is now morning. A beautiful sunny day. He stands and just gapes up at the sky. He can’t get over it. Finally, he tears his eyes away, starts walking down the street, and sees a black woman coming towards him. He stops in his tracks, and exclaims, “Oh my word!! A Negro!” She looks at him like he’s an escaped lunatic. “What did you just say to me?” He holds out his hand, friendly, open, “Ma’am, it is very nice to meet you.”

So obviously Adam is going to have a steep learning curve out here in the world. His good manners are engrained in him. He treats every single person he meets (with one exception) with respect and tolerance. That’s what real good manners are about: making other people feel comfortable and okay. He SO can do that. But the responses he get from the modern-day 1998 citizens of Los Angeles are: “Are you cracked, dude? Why you bein’ so nice?”

Good manners have gone out of style.

blast4.bmp

But Adam keeps going on his merry way, being nice to people, polite, attentive, etc. His parents have taught him well.

And of course: he meets a jaded young woman (her name is Eve, naturally) played so adorably by Alicia Silverstone. She is tough, kind of bitter, not into sentiment at all, and only dates guys because she likes their “butts and hair”. She’s shallow, she’s a product of divorce, and she is totally cynical about love.

Adam falls head over heels in love with her instantly.

He needs help finding a grocery store, and renting a van to bring back all the groceries, etc., and he enlists her help. He is nothing but a gentleman to her, and she CANNOT DEAL WITH IT. She thinks he’s trying to pull a fast one on her, she thinks he’s messing with her mind. She wears a hard shell over her emotions, and won’t let him come near her. She doesn’t know what to make of him.

There are some wonderful bits throughout here. She takes him home to her apartment that she shares with her gay roommate Troy (played so funnily by Dave Foley, from Kids in the Hall). Somehow, Adam asks Troy if he has a girlfriend, and Troy replies, blithely, putting a plate of snacks on the table, “I’m gay.” Adam of course has no idea what this means, but you can see him pondering it, pondering the meaning of the actual words, and then he says emphatically and supportively, “Good for you.” It’s so funny. Troy is pretty much stunned into silence by that one.

Another great bit is when Troy and Eve take Adam out for a night on the town (Troy takes Adam clothes-shopping, so he can lose the green-silk blazer). They go to a swing-club, with a live band and a huge dance floor (this was at the height of the swing-dance craze in the mid to late 90s). Eve has been treating Adam all along like he’s kind of retarded, a goofy puppy dog, an idiot. But then (in my favorite scene in the movie) – a song starts to play, and somehow – Adam ends up on the dance floor, with two gorgeous blondes – and they do this three-way jitterbug thing and not only does he know the steps, but he is a terrific dancer. (It’s all Brendan Fraser, too – no stunt-double people that I can tell). A crowd gathers, and he cuts up the rug, as Eve watches from afar, stunned. Who is this guy? Where did he learn how to dance like that?

blast1.bmp

Instead of warming up to him, she is enRAGED. It seems like it’s just another trick he’s playing on her.

Now what does all this have to do with nostalgia?

The film clearly states: “You know what? There’s no need to throw out the baby with the bathwater. Yes, there are things that are better now. The civil rights movement is something to be grateful for. We could list many improvements. BUT. Let us not throw out what was done RIGHT by that generation.”

There is a great scene when Troy talks to Eve about what he learned from Adam, in regards to his philosophy on good manners. Troy says, “You know, I always thought that people who made a big deal about good manners meant that they were stuck up, or trying to act better than you – but Adam says that’s not true. Do you know what Adam said? He said that having good manners is a way to put everyone around you at ease. Isn’t that amazing? And do you know what else he said? He said that he thinks I’m a gentleman and you’re a lady.” Eve’s expression is priceless. “Huh? I’m a lady?” Naturally, she is not used to being treated with respect, with having him open doors, and treat her with kindness, and not play mind-games. She is highly suspicious of him. Men and women have lost the ability to be kind to one another, to court one another, to be open, to have boundaries and yet also to let intimacy grow. In a weird way, the boundaries are what helps the intimacy to blossom. If you leap into something head-first, if you give it all away immediately … then where’s the intimacy in that? Eve has that to learn.

Blast from the Past is not a rigid movie, it is not a “Oh, look at the good old days” theme (which often conceals a hostility towards any progress whatsoever). But it does have a message, a very clear and moving message.

Our parents, and their parents, and their parents before them, knew what they were about. They instilled in their kids the life-skills they would need to be a full and likable adult: You have good manners, you treat people with respect, you put others before yourself, etc.

And while we mustn’t look at the past with rose-colored glasses, we also mustn’t think that we are re-inventing the wheel with each generation.

There is a tradition to our lives. Let us remember what John Adams said once, a mild warning about Tom Paine: “He is only good at tearing things down. We need to have people of talent who can build things up again.”

Blast from the Past seems to me to be about that. Let’s not just tear down our past. Let’s not condescend to the generations before us. Let’s not be so knowing, so over-it, so sure that there is nothing to learn from them. Isn’t it possible that the parents back then, without Oprah, without an entire section in bookstores devoted to childrearing (they had Dr. Spock and that was it!!), were pretty good at their jobs? Honor thy father and mother. That’s the main jist of the film.

It’s not hokey though, somehow. At least I don’t find it hokey. The way the movie presents its message – it seems very straightforward, very commonsensical. Adam doesn’t treat everyone with politeness and respect because he is trying to get something from them. Adam doesn’t obey his mother’s chastisement about elbows on the table with a storm of rebellion or a sulky roll of the eyes. He laughs, and does what she says. He’s a good boy, but he’s not a pussy.

I love this film. And I love its alternative message about nostalgia – pretty much a polar opposite from Pleasantville.

I swing on a pendulum between those two sides of nostalgia, and that’s okay. These two films, in tandem, are perfect reminders of the importance of memory, and the importance of progress. Rose-tinted glasses make everything the same color, you lose subtlety, you lose the differences between people which is what really makes life a grand adventure. Neither film wants that.

There’s a rich world of experience in the here and now, and there’s eons of experience behind us. How do we incorporate the past into our present-day living? How do we take down the lessons from our parents, and their parents … and then turn them into our own?

Blast from the Past suggests that we have done too much cleaning of the slate. And way too much that is precious and beautiful has been lost in the transfer.

I don’t want to make the movie sound ponderous. It’s actually a hoot. But it always makes me think, and deeply. It’s one of my favorites. It has a really good heart.

The Two Sides of Nostalgia, Part 2: Blast From the Past | The Sheila Variations

четвъртък, 21 април 2011 г.

Васил Найденов - Забравяте

Забравяте, забравяте!
До вчера бях и хляб и сол.
С мен дишахте. С мен вярвахте.
За вас аз бях до вчера вечност.
Път без край и песен бях.
Безплътен миг в света претъпкан с хора.
Искахте да бъда ням за болката!
Забравяте, забравяте!
До вчера бях дете и шут.
С мен тичахте. С мен плачехте.
За вас аз бях до вчера нежност.
Сън без край. Измислица.
Бездушен стих в света претъпкан с хора.
Искахте да бъда ням за болката!
Забравяте, забравяте!
Забравяте, забравяте!
Щом днес запях за себе си, за истини,
за моята едничка радост –
с вас да съм на дълъг път.
Добър и лош, но като всички хора,
искам аз поне веднъж да изкрещя:
Забравяте!
Забравяте!
Забравяте!

Васил Найденов - Забравяте / VBOX7

понеделник, 11 април 2011 г.

Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure - Telegraph

Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure

You can now fly directly to the Bulgarian city of Plovdiv. Jump at the chance, says Robert Nurden.

Plovdiv, Bulgaria: not a  tip-up truck but a treasure

Image 1 of 3

The Roman amphitheatre is the spectacular setting for a summer Verdi festival

Plovdiv, Bulgaria: not a  tip-up truck but a treasure

Image 1 of 3

Plovdiv's beautiful Old Town cascades down three hilltops

Plovdiv, Bulgaria: not a  tip-up truck but a treasure

Image 1 of 3

The town also boasts a thriving art scene

By Robert Nurden10:43AM BST 05 Apr 2011

The sound of an aria from Verdi's Aida filled the sweltering Roman amphitheatre and hung in the hot night air. The audience fanned themselves with their programmes while a new moon edged above a distant mountain range.

As far as romantic settings go it was pretty spectacular. It could have been Verona's outdoor opera season, but rather than Italy, it was Bulgaria: the city of Plovdiv, which holds its own Verdi festival in its second-century auditorium every summer. And the mountains in question were not the Dolomites, but the Rhodopi, which run like an endless green ribbon to the south.

I taught English in Plovdiv for 18 months and came to love it, though when I tried describing this Balkan treasure to friends back home they giggled at the name. One thought it was a Russian tip-up truck.

I was not surprised when I heard that Ryanair had started direct twice-weekly flights from Stansted to Plovdiv. I would urge everyone to visit. For this is bohemian Bulgaria, where art and culture flourish amid Roman ruins and Thracian legends. Where people nod to say no and shake their heads to say yes. Where reticent Bulgaria becomes bold.

Plovdivians refer to themselves as the ailiatsi, or laid-back ones. There is certainly an unhurried confidence about them as they saunter down the mile-long pedestrianised main street, where the rationale for every shop seems to be the adornment of the female form – not that the beautiful women of Plovdiv need much help.

Part of my daily route to work took me along a Roman pavement, its original stones intact. To one side were perfectly preserved mosaics. And every morning a flower-seller propped her sprays on top of a broken ionic column of a long-forgotten pagan temple. With such historical backdrops, locals are justly proud of their heritage.

The main draw is the Old Town, which nestles on top of, and cascades down, three hills. There are Thracian and Greek remains alongside the Roman ones and they in turn lie next to, and beneath, 400 recently restored Revival-style houses, 19th-century wooden-frame constructions built by the emerging class of Bulgarian merchants who eventually saw off the Turks.

I remember remarking to my guide that they resembled Istanbul town houses. She flared: "These are Bulgarian houses. They are symbolic of our late Renaissance. There is nothing Turkish about them." I never slipped up over my history again.

The question of the 500-year Turkish domination of Bulgaria is a touchy one. Once, when I was forced to complain about the slow service in a café, the manager apologised and, with a wide grin, blamed it on the fact that Bulgaria had been under the Ottoman yoke for half a millennium.

The architectural stars are the houses of the merchants Balabanov, Hindlian and Georgiadi, now museums open to the public. Inside they are wood-panelled masterpieces, with the bedrooms tending to be downstairs. Every ceiling has its own exquisite carvings. One house has a 150-year-old marble Turkish bath with running hot and cold water; another a cute musicians' gallery;

Here, too, is the amphitheatre, discovered by accident in the Sixties under a 50ft-high pile of builders' rubble. Now it is the highlight of the city, with fabulous views of the mountains behind the ancient clock tower. It is used for military shows, jazz concerts, plays and opera. Nearby is the music school, where there are frequent performances of Bulgaria's unique brand of spine-tingling folk music. If you are lucky you will also catch the Hora, the traditional Thracian dance.

Art thrives in the city, with galleries and studios tucked down countless alcoves and alleyways. One warning: the streets in the Old Town are an uneven cobbled obstacle course and stout footwear is recommended.

It was at the highest point of the city, under the trees of an outdoor restaurant on steaming hot nights, that my Bulgarian friends and I used to cradle glasses of rakya, the local firewater, waiting for cooler air to come wafting up from the River Maritsa. We ordered mountains of grilled fresh fish and a bottle or two of white wine, knowing we had hours: book a table in Bulgaria and it is yours for the night.

And where to stay? I would recommend the Hebros, a classy boutique hotel. It's another Revival-style house, hushed and luxurious, with attentive staff padding across polished floorboards. I wasn't surprised to hear it had recently been voted Bulgaria's hotel of the year: after a busy day tramping the cobbles, sinking into a feather mattress is the best cure for aching ankles.

The city used to be called Philippopolis, after Philip II, who ruled this Thracian kingdom in the fourth century BC. His rather camp statue, in which it looks as if he is handing out Toblerone, dominates Jumiya Square. Next to it is the recently restored mosque, splendid in hues of steely blue.

For dinner, head for the folklore restaurant Veselo Selo (Happy Village). Here you can sample Bulgarian cuisine to the accompaniment of national song and dance. I once joined 30 others there for a birthday party. We sat at a trestle table, and were soon surrounded by plates of shopska (Bulgaria's signature salad consisting of tomatoes, cucumbers, peppers, onions and grated white cheese) and huge earthenware pots of stew, roasted peppers and bowls of yogurt.

Mavrud, the hearty red wine the host ordered, is believed to be the indigenous Thracian wine Homer refers to in The Iliad. After a few glasses, even I felt confident enough to join in the singing and dancing.

Plovdiv offers what must be the world's oddest location for an internet café. While sitting at a computer terminal, a user can look down on the Roman stadium, where lions once roared.

And in addition to its cultural heritage, it has a rich ethnic mixture, a result of a long policy of opening its doors to refugees, not least to the Armenians, of whom there is still a substantial number.

You can meet them at the Erevan restaurant, which doubles as a club for exiles. Popular dishes are mantu (stuffed pastry and chicken), keshkek (a meat-porridge dish) and mass pancake (chicken breasts, mushrooms, picked cucumber and herbs). Pride of place must go to the dessert anush abur, which is grain, dried fruit and rosewater.

My Bulgarian teacher's boyfriend once said to me: "I bet your friends in England don't know where Plovdiv is. Tell them to come. They can help us discover our past. Orpheus was a Thracian, and so was Spartacus. Maybe that's why we're a bit rebellious."

"So why do they shake their heads for yes and nod for no?" I ventured.

"Originally we wanted to confuse our oppressors," he said. "Now we just carry on for the hell of it."

Getting there

Ryanair (www.ryanair.com) flies to Plovdiv from Stansted on Tuesdays and Saturdays. One way from £30. A taxi from the airport to the city centre costs 20 leva (£8).

Staying there

Hebros (00359 32 260180 begin_of_the_skype_highlighting 00359 32 260180 end_of_the_skype_highlighting; www.hebros-hotel.com), 51 Constantine Stoilov Street, charges from £47 per night for a double room.

Penka Koucheva (667929), 3 Borislav Street, charges £6 a night for a double room. A clean and simple guesthouse and great value for money.

Eating there

Veselo Selo (Happy Village) (955118), 53 Dunav Boulevard.

Erevan, 29 Otets Paisiy Street.

Further information

Plovdiv Tourist Office (640750; www.plovdivguide.com) is in the Community and Business Centre, 6 Ravnishta Street. It can help with reservations for concerts in the amphitheatre.

X Share & bookmark

http://www.telegraph.co.uk/travel/citybreaks/8428870/Plovdiv-Bulgaria-not-a-tip-up-truck-but-a-treasure.html

tehgrifters

Yesterday 09:32 PM

@peirson
the statue in the old city of Plovdiv represents Tsanko Lavrenov (Цанко Лавренов).
you are reffering to this picture:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Ф...
on another note plovdiv is the most fun city in bulgaria.

ReportRecommend

peirson

Yesterday 05:31 PM

does anyone know what the statue of a man looking through a frame in the Saturday paper article on Plovdiv is?

ReportRecommend

Miroslav Petrov

04/08/2011 09:12 PM

http://www.youtube.com/watch?v...

ReportRecommend

Asen Kochanov

04/08/2011 06:00 PM

Recommended by
1 person

Great article for a great city, although I found a couple of mistakes I believe you owe to misunderstanding :D
'Horo' is the general name for the tradition Bulgarian dance. It just has alot of variations - one for each Bulgarian region.
Citizens of Plovdiv call themselves 'maini' (sg. 'maina'), what you have here is more of an adjective derived from Turkish and originating from a town some 20 km south of Plovdiv.
Anyway, it is a splendid article all and all, noone should hesitate to visit Plovdiv given the chance :)

Cvyatko Yovchev

04/08/2011 08:53 AM

Recommended by
1 person

An informed native journalist told me that the city of Plovdiv is more than 4 thousand years old and the history has a dilemma between Plovdiv and a Greek city(which is only ruins and a place for tourist photo opporturnities) for the place of the oldest and most ancient city in Europe. What a sentence! So you can check your history books and correct them.
Here in the tourist information center I was presented this book that has the city restored in 3D illustrations so one can see what it was before, and I am Plovdiv-born man and never had seen it before, so you can check it. You're welcome to come and visit :)

sly2002

04/08/2011 08:38 AM

I've been there, 3 times and love to go again, the athmsphere is amaizing, so beautiful so romantic, so wooow one of the best cities in europe and the oldest as far as i know, much older the Rome and Athens.....go check this tresure...

Nazeli Kyuregyan

04/07/2011 04:44 PM

Recommended by
1 person

I'm a Plovdiv-born Armenian: thank you very much for this article! I actually learned a few new things from it!

ReportRecommend

Social Media Reactions

winesofbulgaria

Yesterday 03:46 PM

From twitter

A cool story about our city of Plovdiv: Not a tip-up truck but a treasure http://fb.me/J3OgT8Y6

AtitoG

04/08/2011 05:46 AM

From twitter

Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure http://t.co/S8tEn6j via @Telegraph

SSokolova

04/08/2011 03:59 AM

From twitter

Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure - Telegraph http://t.co/hxdCquq via @Telegraph

Good_dey

04/08/2011 03:23 AM

From twitter

http://www.telegraph.co.uk/travel/citybreaks/8428870/Plovdiv-Bulgaria-not-a-tip-up-truck-but-a-treasure.html -a lovely article about Plovdiv

olemiswebs

04/07/2011 03:41 PM

From twitter

This is one of my next destinations. Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure - http://t.co/TasH7QJ via @verush83 @Telegraph

Marian_Plovdiv

04/07/2011 03:35 PM

From twitter

http://www.telegraph.co.uk/travel/citybreaks/8428870/Plovdiv-Bulgaria-not-a-tip-up-truck-but-a-treasure.html Telegraph about Plovdiv

Ina_Paunova

04/07/2011 09:49 AM

From twitter

Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure - Telegraph http://t.co/pfF9773 via @Telegraph

webangel78

04/07/2011 05:44 AM

From twitter

RT @SearchRocks: Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure http://t.co/L62OfVd via @Telegraph

insidebulgaria

04/07/2011 04:24 AM

From twitter

#Plovdiv, #Bulgaria: not name for a Soviet truck, but a treasure! - Telegraph http://t.co/xZqWcm9 via @Telegraph

insidebulgaria

04/07/2011 04:21 AM

http://www.telegraph.co.uk/travel/citybreaks/8428870/Plovdiv-Bulgaria-not-a-tip-up-truck-but-a-treasure.html

Plovdiv, Bulgaria: not a tip-up truck but a treasure - Telegraph

петък, 25 март 2011 г.

Седмият хълм

В Пловдив започва инициатива по литературното преобразяване на малкия площад до Джумая джамия. Градинката ще бъде настлана в концентрични кръгове с каменни павета. Между тях, с радиално подредени чугунени букви с големината и формата на паве, ще бъдат изписани имената на български писатели, а под тях, с - чугунени слитъци – създадени в Пловдив техни значими за българската култура творби. Подредбата започва от центъра на композицията и следва хронологически порядък. На трите входни алеи ще бъдат поставени откъси от Иван Вазов, Захарий Стоянов и Константин Величков, а пред всяка пейка ще бъдат вбити откъси от знакови произведения, писани в града. Проектът предвижда осигуряването на подходящо осветление, а в по-късен етап – и бордюри с поезия от съвременни пловдивски автори, информационен павилион и пр.

“Седмият хълм”, хълм на изящното слово, чието изграждане получи значима обществена подкрепа и вече е официално разрешено от пловдивските власти, се намира на средищното място между Римския стадион, подстъпите към Стария град и Джумая джамия. Авторът на проекта, художникът Атанас Хранов, предвижда отбелязването, освен на споменатите трима класици, и на делото на Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Драган Манчов, Иван Богоров, Петко и Пенчо Славейкови, Димчо Дебелянов, Цанко Церковски, Димитър и Антон Страшимирови, Николай Лилиев, Николай Райнов, Владимир Полянов, Димитър Димов, Генчо Стоев, Иван Николов, Добромир Тонев, Веселин Сариев...

image

Памет за Добромир Тонев (1)

Светла Караянева

Спонтанното, разнолико присъствие, препълнило 10-та аудитория на ПУ, със сигурност подрива скептицизма в настоящето и бъдещето на поезията. И четящи, и пишещи /в т.ч. и чукчи/, чувстваха свежия пролетен полъх през алуминиевата дограма на модернизираната "митична" зала. И прозвуча словото на вече митичния Добри, същинска класика в контекста на нескончаемите експерименти с търпеливата муза. Един възможен отговор на въпроса КОЯ поезия остава... Тази, която запаметяваш при четене, мерената реч, съчетала форма и съдържание, мисъл и образ,чувство и чувственост. Дело на талантлив, честен и ангажиран творец, търсещ съвършенството. Звучи банално, както всички истини. И все пак, препрочитайки Добромир в многогласието на почитатели и почитателки, за пореден път разбирам каква добра литературна провинция е Пловдив, и колко е добре, че в неподвижния въздух под тепетата живеят непреходно и ненатрапчиво добри поети, далече от столичния блясък на преекспонираните кристали Сваровски.
Добри, ако работи "Небесната кръчма", сигурно ти е добре сред толкова сродни души. И сигурно си запазил някое място за приятели. Разбираше ги тези неща, като роден философ. И ако пиеш "вино стогодишно", пегасът ти пие "вино тригодишно", а дали го подава "софишка девойкя", ти си знаеш...

YouTube - Очень хочется в Советский Союз

 

„Ностальгия” пристигна и в България

02.09.2010

image

Руснаците, смеейки се, се разделят с миналото си

Преди шест години аудиторията на един от най-популярните в Русия спътникови ТВ оператори НТВ беше шокирана от необичайно зрелище. Заслужаваше си да натиснеш само едно копче на дистанционното, за да погледнеш през прозореца на една друга реалност. Тук дикторите със сурови лица тържествено съобщаваха за първенците в производството, за надпреварата във въоръжаването и загниващия капитализъм.
Лили Иванова и Бисер Киров изпълняваха своите звездни хитове, а Ала Пугачова прохождаше из московското метро, възклицавайки „Ах, Арлекино!”.
Милиони зрители се приковаха към екраните, за да видят новинарските и развлекателните програми на телевизията на СССР в 70-те и 80-те години.
Позабравено, но вълнуващо сърцето зрелище се настани в ефира на Русия благодарение на телевизионния канал „Ностальгия”. Под тази марка се събра и най-доброто, произведено от съветските телевизии в отминалата епоха на комунизма.
Постсъветското пространство се оказа толкова завладяно от горещата вълна на носталгията, че ТВ канала отдавна премина зад границите, гледат го и в повече от десет страни. През септември тази година се присъедини и България. Под успокояващото излъчване от синия екран щастливците от платените ТВ канали могат да си спомнят хитовете, които се изпълняваха в училище с китарите, вълнуващи съученичките с розови бузки. Те показват на децата си и филмите, заради които са избягали от час в училище и героите, които са имитирали по време на игрите си като деца, баталните схватките по дворовете на щастливото детство.
На родените в епохата на посткомунизма „Ностальгия” дава шанс да сменят времето и си поблъскат главите в епохата, когато Тодор Живков радостно приветстваше ръководителите на братските страни и разказваше за достиженията на народното стопанство.
Днес българските носталгично настроени зрители закусват със хитовете от „Фестивала Сан Ремо 78”, обядват с бодрите вести на програмата „Время”, която съобщава за преизпълнение на плана от следващата петилетка, прекарват дългите съботни вечери преглеждайки сериала „Четиримата танкисти и кучето” или се впускат в пляскания под звуците на «Хит-парада 89».
От опияняващо детство на застоя ще ви покрусят музикалните ТВ спектакли на седемдесетте с техните абстрактни декорации, бароковите финтифлюшки, меланхоличните мандолини и драматични куплети. Ако следите събитията на «Международна панорама» - обикаляте света по онова време: слушате известни бизнесмени по повод на реакционните инициатива на президента Картър, например или се срещате с вдовицата на чилийския президент Салвадор Алиенде.
Старите новини са много деликатно удоволствие на ТВ канал „Ностальгия”.
Може би именно в този момент е назряла потребността информацията да се оценява и като нещо безсмислено и безопасно, нещо неспособно да влияе на нашия живот. Изведнъж – новини и в същото време – те не ни касаят…
Разбира се, човек, който разбира що са това нови събития - вижда, как се превъзнася едно или друго политическо събитие, слуша пророчествата от времето на перестройката и сравнява с това: какво имаме сега.
В логото, което стана култово за ТВ канала присъства позната символика – буквите С и Т, които образуват сърп и чук, знак от съветските времена. Но идеологически подтекстове и апели към комунизма тук няма, а само обозначение на епохата, краят на която ограничава и периода на програмите, излъчвани от „Ностальгия”.
От екрана тече лека ирония към миналите времена, когато се отразяват възгледите на дисидентите – когато се гледа на това, какви ние бяхме и какви „игри” играхме.
Програмите на ТВ канала не разрешават да се забрави какво представляваха брежневските опиати, помагат ни Queen, Pink Floyd и прочие дългокоси, които тогава нямаха място в телевизора. «Ностальгия» показва миналото и го препарира с собствени програми.
Срещаме се с известни персони, в това число и с антисъветски знаменитости като Сева Новгородцев, които разказват историите си. И се стремят да отделят истината от лъжата.
Заинтересувани навлизаме в безгрижното носталгично пространство на Владимир АНАНИЧ – известен руски продуцент. За 20 години успешна дейност, той остави дълбока следа в ТВ бизнеса - той беше първият, който започна производството на ТВ рекламни продукти, първият, който създаде акционерна ТВ компания.
Първият продукт от това направление стана «Русский мир» - канал, предназначен за американската рускоезична аудитория. След успешното начало в 2004- та пусна «Ностальгия».
- Наричат Ви главен специалист по „нишевите” телевизии, какво точно означава тази дума?
- От пазарна ниша. Така наричаме ТВ канали, ориентирани към целева аудитория и запълнен с програми със строго подбрана тематики.
- Само и единствено – кабелни?
- Не. ”Нишевите” ТВ канали се разпространяват както е удобно – по кабел, спътник – ловят се със сателитни чинии или идват по оптично влакно. Например: просто ТВ киноканал, където показват филми за различни аудитории – деца, подрастващи и възрастни, могат да се нарекат тематични, а само детските филми образуват „нишев” ТВ канал.
- Името «Ностальгия» Вие ли измислихте?
- Да. Когато го съобщих на ръководството на «НТВ+», всички в един глас ми казаха, че просто «Ностальгия» не бива, трябва задължително да се уточни - за какво; а аз отговорих, че «за какво» се променя, а „ностальгия” остава… Ами, не бива просто така да седнем и си спомним, да кажем за първата любов, не върви. Събитията се помнят, но чувствата – не. Чувствата не се връщат. А когато изведнъж видиш по телевизора някакво старо предаване, което е вървяло, когато си се разделял – чувството изниква. И се появява носталгията.
- А откъде доставяте старите предавания?
- Съществува „Гостелерадиофонд”, но някои предавания по-добре се съхраняват в частни ръце. Взимаме и от личните архиви на създателите на програми или от маняци, които прехвърляли на VHS «Утренние почты» с помощта на първите магнетофони.
- Идвало ли Ви е на ум, че би било интересно да излъчвате в ефир в цялост програмата на Централната телевизия от едно време?
- Това е технически невъзможно. Повечето предавания не са съхранени за излъчване. Не всичко издържа проверката на времето.
- Ако тази носталгия е по съветската телевизия, какво правят там The Beatles и The Rolling Stones?
- Аз, изобщо, направих ТВ канал за себе си. Цял живот съм мечтал за гледам изпълненията на The Doors, Beach Boys, Pink Floyd.
- Нима не сте се нагледали за всички тези години?
- Когато бях млад, не ни ги показваха. А после, когато започнаха, стана пошла работа.
- Как ще се развива нашата телевизия в бъдеще ?
- След 2-3 години забравяме за ефирната ТВ. Във всеки дом ще има приставка с възможност за 100 ТВ канала. Сега се решава въпроса колко ще бъдат социалните канали - 12 или 4. И за тях ще се плаща, но дотациите ще са малко. Ще се промени принципа на гледане на ТВ – вече всеки щраква непрекъснато върху ТВ каналите без да се съобразява с програмите.Гледането се превръща в лично дело. Но не вертикално, както сега – в 10 часа – новини, 20 часа – кино, в 00 часа – еротика. А хоризонтално – щракаш на новини, отделно на кино и т.н. Искаш ли да си носталгично настроен – „Ностальгия”.

„Ностальгия” пристигна и в България

НОСТАЛЬГИЯ - телеканал для тех, кому есть что вспомнить.

http://www.nostalgiatv.ru/

image

Как молоды мы были, как искренне любили…

Давайте вспомним это время … катушечные магнитофоны и первые пластинки "Beatles", хиты звезд польской эстрады в "Кабачке 13 стульев", подпольные концерты "Машины времени" и Бориса Гребенщикова. Голос Севы Новгородцева, пробивающийся сквозь глушилки из далекого Лондона, первые домашние видеопросмотры… Ностальгия…
"Ностальгия" - это новый телевизионный канал о том времени. Для наших зрителей - лучшее, что было тогда на телевидении: музыка, разрешенная и запрещенная в СССР, фильмы, тайна успеха которых не разгадана до сих пор, ток-шоу о самом интересном тех десятилетий, интерактивные воспоминания о жизни в Советском Союзе.

НОСТАЛЬГИЯ - телеканал для тех, кому есть что вспомнить.

неделя, 13 март 2011 г.

Завръщане - Павел Матев


Завръщане

Привечер, и нищо се не чува.
В здрачината селска тишина.
Добър вечер! Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.

Мама ме целува, в двете длани
мъжко неизбръснато лице.
Две сълзи запазени от лани
скрити в най-дълбокото сърце.

Ябълки в шепите събрани,
прясно сирене и стар ошаф.
Думите й, малко неразбрани,
слушам аз и ням и гологлав.

Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян.

Някъде в детинството му плуват
кучета, волове и жита.
Добър вечер, мама ме целува,
мене ме целува радостта.

четвъртък, 3 март 2011 г.

Мариус Куркински - Сътресение

 

 

  • Току-що преди малко гледах mono спектакъла. Мариус е гениален творец. Аз също търся "Дамата с кученцето". Защо не направят и на този спектакъл CD версия? Той беше доста атрактивен за времето си, а вярвам и че все още е. Мариус е единствен и ненадминат. Вярвам, че ако "Дамата с кученцето" се появи на CD, няма да остане.

    Страхотен е! Гледах Сътресение три пъти на живо и ще си купя диска! Мариус е невероятен талант! Нека жъне безброй успехи!

вторник, 1 март 2011 г.

Noname

"Има хора, които настояват, че са прави дори в дреболиите. Често пъти те не си разрешават да грешат. Всичко, което те постигат по този начин, е страх от движение напред. Страхът от допускане на грешка е вратата, която ни затваря в замъка на посредствеността. Ако ние преодолеем този страх, ще направим важна стъпка в посока към нашата свобода".